30 години СИГНАЛ - юбилеен концерт

Ето ви една статия, която получих по e-mail по повод юбилейния конецрт на група Сигнал от 4 декември. Не съм бил на концерта, но съм сигурен, че статията се покрива с истината, защото ми я изпрати близък човек:

Концертът по случай 30 години от появяването на група Сигнал се състоя на 4.12. в зала 1 на НДК и с две думи разочарова. Да започнем от фронтмена – Данчо Караджов. Той е великолепен певец и го доказа напълно, но май гласът му е единственото автентично нещо, останало от златните години. Иначе сценичното му поведение, също по традиция, беше предвзето и гарнирано с доста маниерничене. Не пропусна и досадния си номер – непрекъснато да престава да пее и да насочва микрофона към публиката. Тези му действия отнеха точно една терета от 3-часовия канцерт и хората започнаха да се питат те ли са платили, за да го слушат или той е дошъл да ги слуша тях. Както вероятно знаете първоначалният състав на групата е Йордан Караджов – вокал, бас; Христо Ламбрев – клавишни, вокали; Георги Кокаланов – ударни; Румен Спасов – китари. Владимир Захариев сменя Кокаланов още в началните години. През 1990 г. Александър Мариновски заема мястото на Румен Спасов и грубо променя стила на групата към втвърдяване, напълно несъвместимо с лиричния имидж. През 2002 г. напуска Христо Ламбрев и от автентичното звучене на Сигнал не остава почти нищо, вече няма и клавирни инструменти, а новата формация на стари години започва да прави метъл музика. Оставям без коментар как изглежда тази промяна в очите на феновете. Тя доминираше и по време на концерта. Видях възрастна почитателка да гледа с неразбиращи очи към сцената. Александър Мариновски се разпори да извлича мощни звуци от китарата си и да надува главите на хората, дошли в залата да слушат в същност не него, а прекрасните стари хитове. Наложи му се да изпраска и две продължителни солови импровизации, за да може Данчо, чийто амбиции явно са по-големи от физическите възможности, да отдъхва зад сцената. Имаше и басист – нов, едва ли някой разбра как се казва, стори ми се само, че изглежда като групар от 70-те години, не свиреше лошо човекът. Далго, дълго соло заби и Владо Захариев – без нито един труден елемент, просто блъска барабаните 15 мин. Без да си дава никакъв зор. Не разбрах какво точно в това соло екзалтира публиката, но тя нещо се кефеше. Концертът започна с две абсурдно слаби и шумни парчета. Веднага забелязах излишно усиления звук и некадърно разположените светлинни ефекти. Две трети от прожекторите вадеха очите на публиката, а на екраните се сменяха много постни ефекти и картини – не повече от десетина на брой за три часа концерт. Данчо се появи на сцената последен и махаше с ръка като римски император. А може би се изживява като такъв – след като отвоюва групата от останалите й трима създатели. Много смешно и тъжно изглеждаше на сцената един самотен клавир, на който не седна никой. Очевидно Христо Ламбрев и Румен Спасов не бяха поканени, което ясно говореше как са напуснали компанията. Е, по едно време Данчо си обърна езика да им тегли някаква смутолевена благодарност. Вместо създателите – на сцената бяха поканени децата на сегашните членове (клавирът се оказа за едно от децата), като Данчо беше представен от син-китарист и дъщеря-певица. Дъщерята всички я знаете: Лорчето на Део, дето само тя знае, че може да пее, но всички знаят какво може да прави най-добре. Публиката беше потресена от нейното изпълнение на един от хитовете на Сигнал, чух хората до мен да се молят да млъкне. Добре, че групарите се появиха по средата на песента и взеха нещата в ръцете си. Отсреща нямаше височайши посетители – правителствената ложа остана абсолютно празна. Третото парче беше най-приятното за цялата вечер – един от хитовете, който Данчо изпя заедно с Наско от БТР, дошъл импровизирано от публиката. Стана добре и реших, че абсурдната шумотевица в началото е забравена. Нищо подобно. Повечето супер балади на групата бяха претупани за 7-8 мин в една китка, изпълнена само с акустична китара и вокал. Осведомиха ни, че двамата дълго са я репетирали, за да станела добре. Ами че да бяхте изпели целите песни – хората затова са дошли. Както и да е, основното време премина в шумни, почти метъл варианти на бързите парчета на Сигнал, в сола, в пеене от страна на публиката. До сега не бях виждал толкова некадърно съставен сет-лист. Дори накрая хората скандираха настоятелно за любимата на всички „Може би”, а музикантите дълго и продължително импровизираха откраднатата от Юрая Хийп „Спри се”, като я разтакаваха поне 8-9 минути. „Може би” беше накрая, пак със здрава китара. Имам чувството, че Александър Мариновски може да превърне в метъл група дори произволно избран детски църковен хор. Не мога да отрека, че хората много аплодираха и пригласяха през цялото време. Но любовта им беше по-скоро към легендата Сигнал, отколкото към подобието, представено ни на сцената.

П.П.